Когато те намеря,
след края на тежката зима,
ще положа ръце на очите ти.
И ще говоря.
Ще ти кажа, колко трудно е
да достигнеш до онзи момент,
в който всичко придобива смисъл.
Колко път изминах,
преди да мога да видя през болката.
Когато те намеря, ще ти кажа.
Ще ти кажа, колко лесно е
да живееш в измислица.
Да бъдеш егоист,
да мразиш,
да негодуваш,
да пропиляваш,
да разрушаваш
и .. да живееш на въпреки.
Ще говоря с ръце на очите ти.
Ще ти кажа за всичките истини,
минали през годините и не останали.
Ще ти кажа,
само на тебе,
колко мъчително трудно е
да умираш за себе си, пък да живееш.
Как се сгърчва душата,
когато не може да диша.
Как просторно е в пътя на наранената гордост.
Ще ти покажа,
със думи и дъх,
своята малка, плаха решителност.
Решителност за градеж,
а не за събаряне,
за смирение,
а не за размирност,
за преоткриване,
а не за прикриване.
И ще ти кажа,
че аз ще съм стълб и крайъгълен камък,
ще съм открито небе и простор,
ще съм кротък и освежителен вятър,
върба разклонена край буйна река.
Ще бъда роса по лятна трева,
очакваща твоите боси нозе.
Ще съм тук и навсякъде.
И когато думите свършат,
ще отдръпна ръце.
Ето ме. Аз съм, наистина.

Copyrate by Constellation